За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Хубаво, много хубаво — Хага сан превеждаше, жената се къпеше в ситост и радост, каквато кой знае откога не беше опалвала душата й.
Шишетата със саке бързаха. Защото разбрах, че и Хага сан няма много време вече. В дванадесет той щеше да тръгне оттук. В дванадесет и двадесет тръгваше влакът му, в три сутринта пристигаше в своя академичен център. В седем трябваше да приеме някакъв много богат японец, прекарал тежък инсулт…
А на мене чак сега ми се беше усладило сакето. На мене баш сега никъде не ми се тръгваше…
— Хага сан, толкова ли няма кой да го приеме твоя богат пациент, заради него ли ще развалиш хубавата вечер?…
Колегата го преведе по-иначе. Дълго му говори колко ни е хубаво с него, колко добре ще бъде, ако остане и тая нощ, утре ще стигне, нищо няма да се случи на богатия господин…
Той го навиваше с доста български аргументи, наистина, а Хага сан ни гледаше като човек, който нищо не разбираше от това, което му говорехме. Как да остане? Как да не замине? Нали е обещал?…
— Добре, Хага сан, обещал си, обещал. Токио е това, малко ли нещо може да се случи на човек в Токио, ти си на конференция, не може ли тя да продължи още един ден?…
Хага сан имаше навик, когато показва голямо учудване, да вдига веждата си и да издава съответен звук на изненада. Когато пък изненадата му беше прекалено голяма, веждата му ставаше като гръбнака на котка, която е помирисела валериан… Още малко и ще се отскубне от мястото си веждата му…
— Но това е невъзможно — дивеше се Хага сан, — аз съм обещал…
— Хага сан, много ни е приятно, не разваляй вечерта!…
— Но аз съм обещал! — веждата продължаваше да увеличава дъгата си…
— Ще отидем в Шибути — каза колегата, — зная едно чудесно заведение.
— О, йе — каза Хага сан, — пътят ми минава там, ще ви оставя. Ще ми бъде много приятно да бъдем още няколко минути заедно.
— Не бе, Хага сан, заедно до края! — поомекнал от сакето упорствуваше колегата. — Ако си освободил хотела, ще спим у дома. Жена ми ще се зарадва.
Мила, много мила, е съпругата му. Но коя жена толкова ще прималее от радост, ако ни види в два или три през нощта пресни-росни да нахълтаме в съня й и да я караме да ни обслужва и налива уиски, да пренася лед и фъстъци…
Не, тази идея, не стана за примамка… Нито уискито и фъстъците, нито разкошния апарнамент на Иван, нито неговото заведение в Шибути…
— Хага сан, кажи цената, на която можем да те отклоним тази нощ от решението ти да се върнеш?…
Хага сан не отвърна. Той погледна часовника си, погледна навън. Фарове на кола бавно опряха в съседната стена. Таксито, което Хага сан си беше поръчал за дванадесет, беше вече тук… Нямаше начин, Хага сан беше направил всичко, което неговото чувство за дисциплина беше му позволило. Пил беше, чакал беше до последния влак, платил беше големи сметки тая вечер, но пред него имаше нещо много по-важно от всичко това — то беше работата. Обещанието, престижът на клиниката, неговото собстено име…
Хага сан стана. Кога и как беше уредил сметката с Танака — не разбрах.
— Вие — каза той — можете да останете, докато искате. Танака — и той се усмихна — е на ваше разположение…
Мил, сладък Хага сан. Няма да останем без теб. Тук беше хубаво с теб. Тук беше интересно с теб. Отидеш ли си, ние няма да бъдем нищо повече от двама туристи, случайно закъснели в една малка и празна вече японска кръчмичка…
Прегърнахме се с Хага сан. Благодарихме му. Целунахме се. Мъжки, сърдечно. Хага сан влезна в таксито. Танака го изпрати до вратата, извади ръце изпод престилката и също помаха. Фаровете опипаха внимателно тясната уличка и издърпаха колата. Ние тръгнахме пеш. Простихме се с усмихната и добра Танака, Иван пак й обеща да дойде, аз мълчах и нищо не обещавах, защото човек с броени дни и броени пари няма какво толкова да обещава. Единственото, което си обещах обаче, беше да запомня завинаги Танака…
Хубава е японската есен. Неочаквано хубава. Ние много обичаме своята българска есен и поради това не ни се вярва, че тя и другаде може да е такава. А есента в Токио не отстъпва — държи се със зъби и нокти и казва: не съм, не съм по-долу от вашата българска есен.
Никога не ми е минавало през ума да сравнявам една ноемврийска привечер или сутрин с жена. И в морето съм се къпал, тихо покрай плажовете, укротило се. И в полупразния „Трифон зарезан“ съм влизал, и в нощен бар, — и хубаво ми е било, и тъжно, но да сравня есента с жена, това не ми е минавало през ума…
А тия топли ноемврийски дни в Токио — със слънце, с чист въздух, малко сертлисан със студенко, докато се вдигне слънцето, та те загали, та те отопли, та те отпусне — тая именно есен ми заприличва на японка — нежна, гальовна, слънчева и тиха… Хората са облечени все още много леко, със своите сини сака, със своите светли панталони — без шапки, без горни дрехи, до късно нощем, докато има хора, докато има страсти, докато има живот, с всичкото — и с доброто, и с лошото, което носи.